Мика била само на 17, когато тя и приятелят и Кайл разбрали, че е бременна, но абортът изобщо не влизал в плановете на младата двойка да се справи със ситуацията.
„Не бяхме готови, но чувствахме, че трябва да поемем отговорност за детето, което растеше в мен.”, казва Мика за LifeSiteNews.com.
Въпреки, че не били готови да станат родители, и двамата скоро започнали да се вълнуват за бебето в утробата на Мика. Скоро обаче тяхното вълнение се превърнало в страх и болка, след като в 18-тата седмица ултразвукът показал, че бебето страда от аненцефалия. Липсвала голяма част от мозъка, черепа и скалпа на детето.
Лекарите им съобщили, че момиченцето няма да оцелее след раждането и предложили да направят аборт. Първоначално Мика и Кайл отказали,но според нейните думи седмица след диагнозата абортът започнал да и се струва наистина добро предложение.
Поддала се на страха, че ще бъде по-болезнено да износи детето до термина и да го роди мъртво, отколкото просто да „прекъсне бременността” в 18-тата седмица.
„Носех дете, което имаше голяма вероятност да се роди мъртво. Дъщеря ми не можеше да оцелее извън защитения рай, който моята утроба и осигуряваше. Минаха месеци, докато се реша да я износя докрай. Постоянно си задавах въпросите „Защо?”, „Как?”
По-късно Мика започнала да разбира отговорите на тези трудни и болезнени въпроси.
„Защо?” – Защото независимо от всичко тя все пак е моя дъщеря. В себе си носех нейния живот и не можех просто така да и го отнема. Тя не беше избрала сама тази болест, как можех аз да избера да прекратя живота й, за да си спестя главоболията?
„Как? – Като продължа с ежедневния си живот. Основното беше ясно. Тя беше жива и имаше свой начин на живот, а аз като нейна майка трябваше да и осигуря най-доброто, което можеше да има.”
По време на бременността си Мика била изумена от безчувствието на хората, с които се срещала.
„Много хора говореха грубо за идеята да износиш дете, което не може да оцелее извън утробата. Повечето коментари бяха: „Защо просто не абортираш?” Те изглежда смятаха, че с аборта всичко ще стане по-лесно, проблемът ще изчезне, сякаш никога не го е имало. „Но Мика знаела, че нейният единствен вариант е да износи детето.
„Обяснявах им, че съм склонна да изтърпя трудностите, които съпътстват бременността до термина, защото съм длъжна да и дам шанс да се бори.”
Мика и Кайл решили да нарекат дъщеря си Амбра Сторм. Мика започнала да се наслаждава на бременността си. Тя си спомня, че „бебето се плашело от високи звуци.”
„Затова футболните мачове не бяха толкова забавни за мен, но тя ме караше да се забавлявам. Риташе няколко пъти, спираше за малко, а после коремът ми започваше да се движи нагоре-надолу, сякаш вътре имаше парти.”
Майката на Мика споделя своите преживявания около бременността на дъщеря си. „Нямаше и миг, в който коремът и да не се движеше. Много се смеехме на изблиците на Амбра. Измъчвах се как да бъда опора за Мика. Можех да я науча как да бъде майка, можех дори да и покажа как да бъде майка на тийнейджър, но не знаех как да и помогна в това изпитание. В крайна сметка разбрахме, че ако успеем да говорим, да се смеем и да плачем заедно, ще се справим с трудната ситуация.”
В резултат на излишно количество амниотична течност в 35-тата седмица, Мика започнала да диша трудно. Докторът назначил да се предизвика раждане.
„Като се върна назад, мисля, че тогава вече разбирах, че с Амбра нещо не е наред. Не усещах движенията и, а тя беше толкова подвижна. Не желаех да включват фетален монитор, докато траеше раждането, защото не исках да разбера някъде по средата на процеса, че тя е умряла. След 20 минути напъване Амбра се роди. Бързо я сложиха на гърдите ми и я почистиха. Никой не проговори. Спомням си, че погледнах мама и тя ми кимна, но никога не изрекохме думите „Тя си отиде.”
Мика и Кайл прекарали три часа и половина с дъщеря си. Били изумени от красивите и познати черти. „Разбира се, като всяка една майка и аз започнах да броя пръстчетата на крака и, те бяха девет, а татко и изтъкна, че по това прилича на него. Неговият малък пръст се подпъхва под другия. Стана ми весело колко много от нашите черти беше взела. Имаше моята черна коса и дългите мигли на баща си, моите бузи и дългите крака на двама ни. Брадичката беше на майка ми, а носът – типичния за нашия род.”
Погребението на Амбра се състояло два дни след раждането. Мика описва събитието като момент на дълбока скръб, но подчертава, че не съжалява за това, че е износила и родила дъщеря си.
„Докато бях бременна, за мен беше важно да не тъжа за нея. Тогава тя беше жива и нямаше да почна да я оплаквам, докато не дойдеше времето за това.”
Майката на Мика също не съжалява за избора на дъщеря си да износи Амбра докрай.
„Не мога дори да обясня какво означаваше за мен да премина през това изпитание заедно с Мика. Имам една прекрасна, любяща и красива дъщеря, която роди красиво момиченце, първата ми внучка Амбра Сторм. Това преживяване ни направи още по-близки като майка и дъщеря … толкова се гордея с нея.”
Много млади жени в положението на Мика биха избрали аборта, просто защото смятат, че като тийнейджъри няма да могат да се справят с бременността и майчинството, още повече, ако бебето има фаталната диагноза аненцефалия. Въпреки това Мика смело защитава своето решение да износи и роди дъщеря си и окуражава и други жени в нейното положение да постъпят така. Мика е посветила живота си на това да проповядва посланието за право на живот в чест на своята Амбра.
„Трябваше да видя дъщеря си, да я прегърна и целуна, казва Мика. Не можеше и да си представя, че няма да мога да прекарам поне няколко часа с нея. Дори и днес, когато споделям историята си с хората, много лекари, многодетни майки, бащи и разни непознати ме питат защо не абортирах. Тъжно ми е, че мислим по този начин, но аз ще продължавам да се боря заради нея и заради всички деца, които са били абортирани.”
Автор: Ребека О’Брайън
Източник: LifeSiteNews.com
Оригинална публикация: http://www.lifesitenews.com/news/pregnant-at-17-with-a-baby-doomed-to-die-at-birth-but-she-chose-life
Превод: Весела Митева-Костова за Сдружение “Избор за живот”
