Според плана, който си направих като тинейджърка преди 18 години и половина, сега би трябвало да мога да си върна живота. Бях забременяла на 17 години и се омъжих за бащата на детето, така че то да израсне в семейство с двама родители.
Няма да излъжа и да кажа, че е било лесно. Не беше.
Аз бях дъщеря на протестантски проповедник, а приятелят ми – син на църковен настоятел. И двамата бяхме в колежа целодневно, аз – като първокурсничка, подготвяща се за медицинска сестра, той – като студент и член на отбора по атлетика с пълна стипендия. Да имаме бебе определено съвсем не влизаше в плановете на нито един от нас, но тъй като вече бяхме планирали, че ще се оженим, макар и на по-късен етап, решихме да ускорим леко нещата, така че да прекараме малко време като омъжена двойка, преди детето ни да се появи.
Има толкова много неща, с които по-възрастното ми Аз, поглеждайки назад, не може да повярва, че сме се справили. Шокът да открием, че животите ни се бяха променили завинаги. Сърцераздирателната задача да съобщим на родителите си, че бяхме сгрешили. Срамът от всички, които знаеха за резултата от едно толкова лично дело.
Животите ни бяха преобърнати с главата надолу и напълно преобразени.
И това беше само началото.
Усетих, че нещо с бременността не беше наред, в деня на сватбата си, когато започнах да кървя. Страхът доби реални размери след по-малко от два месеца, когато открихме, че причината да съм толкова отпаднала и да продължавам да кървя, е сериозен дефект по рождение, който нашето бебе имаше.
Диагнозата беше гастросхиза, болест, при която коремната кухина не се затваря изцяло по време на развитието, а оставя голямо количество от вътрешностите извън корема на плода. Свързаните с това усложнения включваха вероятност за преждевременно раждане, възможни сериозни умствени ограничения, сигурна операция след раждането, гарантираха изостаналост в развитието, а възможността за фатален изход бе съвсем реална.
Абортът бе строго препоръчителен.
Казаха ни, че бихме били егоистични и жестоки, ако не решим да изберем да направя аборт, тъй като детето ни би имало кратко и мъчително съществуване.
Какво трябва да сторят две деца, когато се изправят пред подобни новини?
Какво може да стори който и да е родител, когато му кажат, че детето му най-вероятно ще умре веднага след раждането, че животът, който ще води, ще е изпълнен с предизвикателства до такава степен, че по-милостиво би било човек да избере аборта.
Казаха ми, че ще е все едно бебето тъкмо е легнало и е заспало.
Можех да избера да изживея наново живота си и да не се тревожа за това, че да имаш дете би означавало, че образованието и кариерата ми ще останат на по-заден план в сравнение с това, да отглеждаш друго човешко същество.
Можех да избера да бъда свободна.
Сигурна съм, че медиците ни мислеха доброто, знаейки поне някои от нещата, от които щеше ми да се наложи да се откажа и предизвикателствата, срещу които щях да се изправя, за да продължа бременността. Най-вероятно смятаха, че нямаше да имам угризения на съвестта, ако имах „добра” причина да се отърва от това, на което те гледаха като на нежелана тежест. В очите им това бе счупване на влачещите се окови, които щяха да ме възпрепятстват в постигането на образователните и професионалните успехи, към които само трябваше да се пресегна.
Но както аз, така и съпругът ми бяхме възпитани да съзнаваме ценността на живота. Дори и правейки грешката да изберем да действаме извън съвършения план на Бог за нас, ние знаехме, че детето ни бе невинно. Нашето бебе ни беше поверено, за да се грижим за него и да го защитаваме.
Така че две уплашени деца избраха живота за бебето си.
Тогава се появи вихрушката от медицински прегледи, променени планове, допълнителна подготовка и различни очаквания. Допитвахме се до хирурзи. Посетихме Неонаталогичното интензивно отделение (НИО). Отменихме плановете си, така че да можем да останем близо до болницата. Съобщихме на хората, за да знаят те за това и да се молят.
Мисля, че последният фактор бе най-тежък за мен. С усилия опитвах не само да правя правилното, но и да докажа на всички, че можех да бъда добра майка въпреки крехката си възраст.
Дори бременна, не можех да бъда добра майка.
Не можех да предпазя детето си от нараняване.
Най-лошото от всичко беше, когато един добронамерен християнски водач ми каза благо, че причината детето ми да е увредено е, че Бог ме наказваше за греха ми.
Как би трябвало една уплашена тинейджърка родител да отговори на това?
Даже да знаех, че това не беше вярно, тази констатация дълбоко ме нарани. И до днес все още помня, че се чувствах, сякаш някой бе издълбал с нож огромна дупка в торса ми. Дори не си спомнях какво отвърнах, но със сигурност си спомнях усещането от онези режещи думи.
Срам.
Безполезност.
Безнадеждност.
Въпреки всички трудности, продължих да се моля, вярвайки, че Бог щеше да извърши чудо, въпреки недостатъците ми, и да излекува невинното ми дете.
Настойчивите ми молитви към Бог да изцели детето ми си останаха без отговор и дъщеря ми се роди преждевременно в 32-ра гестационна седмица чрез цезарово сечение.
Щом докторът извади неистово мятащото се телце на дъщеричката ми от мен и аз чух нейните ядосани крясъци, знаех, че в ръцете си имах борец.
Когато медицинските сестри ми подадоха бебето, с вътрешностите му, покриващи го цялото от главата до петите, покрити с предпазна найлонова обвивка, така че да мога да я целуна, преди да я отведат за операция, се влюбих в нея до уши.
Трябва да призная, че не бях очаквала това.
Не мога да говоря от името на други родителни, но аз нямах никаква представа от трогателните измерения на любовта, която почувствах към това малко, беззащитно бебе. Този разрушител на плановете ми. Това препятствие за надеждите и мечтите ми.
В този момент тя се превърна в моите надежди и мечти.
Преминавайки през всички процеси след операцията, всичко, за което можех да си мисля, бе тя.
Моето бебе.
Как беше?
Щеше ли да е добре?
Щеше ли операцията да бъде успешна?
Всички други фактори, които първоначално бях смятала за толкова важни, изведнъж се оказаха без значение. Всичко, което имаше такова, бе благоденствието на детето ми.
Няколко часа по-късно хирургът, оперирал дъщеря ни, се свърза по телефона с мен и съпруга ми и ни каза, че се е случило чудо. С една операция бе зашил всичките ѝ вътрешности обратно в малкото ѝ телце. Тя бе в добро състояние, а ние можехме да я видим на следващия ден.
Въпреки че бях силно упоена с лекарста, аз изкрещях.
Следващите шест седмици бяха изпълнени с посещения на НИО, за да видим дъщеря ни. Отначало не биваше да я държим или докосваме, защото тя се възстановяваше от операцията, но поне ѝ говорехме и тя разбра, че бяхме там. Очевидно редовното ни присъствие в НИО беше някакво отклонение от нормата, тъй като медицинският екип направи коментар, че родителите на това дете се появяваха, за да го видят, по-често, отколкото родителите на сладките бебета от НИО. Извършвахме т.нар. „кенгурова грижа”, аз изцеждах мляко за детето си, а огромният ми съпруг футболен нападател редовно подрусваше дъщеря ни и пееше: „Ти си моето съкровище”, и се научихме как да се справяме с предизвикателствата, идващи с грижите за преждевременно родено бебе, което имаше и операция коремната област, когато бе вкъщи при нас.
Шест седмици след като се роди, дъщеря ни пристигна вкъщи.
Поглеждайки назад в миналото, ме досмешава на предишното ми аз, което си мислеше, че щом бебето е вкъщи при мен, всичко би станало по-лесно. Всъщност стана по-трудно и с порастването ѝ това продължава.
Борех се срещу това, все още да съм дете, опитвайки да отгледам друго дете. Особено в по-ранните си години дъщеря ми за жалост получаваше оскъдно количество внимание и нежност от моя страна, тъй като толкова аз се съсредоточавах върху опитите си да я поучавам, за да не се чувства тя ощетена по някакъв начин затова, че има толкова млада майка, че сладките мигове на прекараното заедно време бързо изтекоха през пръстите ми.
Мисля, че за това съжалявам най-много.
По време на тези като че ли безкрайни дни на безсъние, гневни избухвания и излишни дейности, се бях съсредоточила толкова много върху оцеляването на дъщеря си и грижите за физическите и умствените ѝ нужди, че загубих радостта, съпътстваща това, да живееш изцяло за момента.
Тези години бяха такова предизвикателство, че, честно казано, си мислех, че с всеки следващ сезон в живота на дъщеря ми ще става по-лесно. Това не само че не се случи, а и когато тя растеше с по един сезон, изпитвах неочаквано силен копнеж по този, който тъкмо бе отминал.
По-възрастните родители ме предупредиха, че едни ден ще се събудя, ще погледна дъщеря си и ще осъзная, че само за миг тя е пораснала. Мислех, че те грешаха.
Днес знам, че са били прави.
Моето бебе е пораснало, а аз не съм готова за това.
Дъщеря ми е борбена. Тя е човекът с най-силно изразената воля, когото някога съм познавала. Инати се, има характер, отговарящ на рижата ѝ коса, не търпи някой да я поправя, бунтува се срещу ограниченията при всяка възможност, и ѝ харесва да ме провокира.
Също така е човекът с най-голямото сърце, когото някога съм срещала. Тя се грижи кротко за беззащитните и наранените, ревностно търси справедливостта, има дълбоко вкоренено чувство за чест и приспособяване, и по един мил начин ми показва, че ме обича, като ми бере букети от горски цветя, рисува ми невероятни тебеширени рисунки и измисля начини да ми помогне и намали трудностите у дома.
Тя е моят Magnum Opus (лат.: „велико дело”.)
Преди осемнадесет години и половина, когато открих, че съм бременна с нея, закопнях за деня, в който тя щеше да навърши осемнадесет години и аз щях да имам свободата да съм отново просто себе си.
След осемнадесет години и половина ми се иска да можех да върна стрелките на часовника назад и да я възпитам още веднъж от самото начало.
Изобщо не беше лесно и честно казано съм изненадана, че дори и по милостта на Бог аз и съпругът ми успяхме да се справим толкова добре. Но, поглеждайки прекрасната си дъщеря, съм толкова щастлива, че избрахме живота и че напълно приехме предизвикателството и радостта да отгледаме дъщеря си.
До дъщеря ми: Ти си най-големият подарък, който някога съм искала. Обичам те повече от собствения си живот и за мен е гордост и чест да съм ти майка. Честит осемнадесети рожден ден, скъпа! Толкова се радвам, че животът ми никога няма да е какъвто беше. Не мога да си представя живот без теб.
Автор: Мерибет Митчам | Вашингтон, САЩ
Източник: LifeNews.com
Оригинална статия: http://www.lifenews.com/2015/06/17/pregnant-at-17-she-refused-an-abortion-now-she-calls-her-daughter-a-gift/
Превод: Невена Петкова за Сдружение “Избор за живот”
